Доста време се борих с вътрешния си импулс, да облека в думи преживяванията и впечатленията си от последното ходене из Родопите. Първо, защото считам писането за изключително интимен акт и второ, притеснявах се, че ограниченият ми езиков ресурс и речников запас само ще осакатят спомена и емоцията. Но след като четете това, явно притесненията са минали на заден план. Така че, както биха казали средновековните автори - „моля читателят да прости на мен грешного дързостта да опиша туй, що Бог е създал за наслада на окото и духа...”

След това самоцелно встъпление, нека да приземя нещата и да ги вкарам в някакви пространствено-времеви рамки. Става дума за 5-дневно пътуване из района на Смолян, Средните Родопи, България. С група приятели го предприехме в онези така шедро отпуснати ни 6 почивни дни от 1-ви до 6-ти май, като моята скромна особа пое нелеката задача да конструира маршртут и да поведе групата по него. Досегашният ми опит в подобни начинания наложи да прибегнем до варианта с отсядане на едно място и еднодневни преходи и разходки, или „лъчи”. Изборът падна върху малък, но добре поддържан семеен хотел, намиращ се на края на Смолян в посока с. Мугла, тих и уютен, с грижовни стопани и най-важното – разкошна кухня, с истиснки родопски специалитети, плюс живарник на двора, за да е пълна картинката на идилия в сърцето на планината на Орфея.

Няколко реда за функцията на времето, ролята на денивелацията и как се ядат гъби.

Идеята за тези редове бе на Ники, но аз нося пълната отговорност за подбора на думите и структурирането им в изречения, така че ако не ви се понрави написаното, елате под моя прозорец да лумкате с тенекии, не под неговия.

Традициите са хубаво нещо, внасят елемент на порядък в днешния ненужно объркан и усложнен свят. След като миналата година изкачихме връх Ботев по случай Деня на Независимостта, трябваше и тази година да отбележим празника подобаващо. Първоначалната идея за демонстрации пред посолствата на Русия и Турция пропадна поради липса на доброволци, които да се замозапалят в името на тази светла кауза и се наложи да прибегнем до варианта с пешеходния туризъм.

До х. Ехо и Козя стена през зимата

Хижа Ехо се намира на границата между Тетевенския Балкан и Троянския Балкан, a хижа Козя стенa е разположена в резервата „Козя стена„ в Троянския Балкан. Това са едни от най-панорамните хижи в планината. От тях се откриват спиращи дъха гледки, на които човек може да се наслади вкусвайки от ароматния хижарски чай.

Слизаме от влака на гарата в старопланинското село Розино. То се намира на 25 км северозападно от град Карлово. Тръгваме леко на северозапад от гарата по черен път от лявата страна на релсите. След около 50 м. пресичаме релсите и започваме леко изкачване покрай обработени градини и китни дворчета, движейки се по зелената зимна маркировка.

Спускането с кану по река Камчия е СУПЕР! До момента ми бяха познати: малко корабче, сал или рибарска лодка, но никога преди не съм се возила на кану. Приключенско е и те пренася в един нов свят.

След кратък инструктаж се спуснахме по течението на Камчия в района близо до с. Венелин. Реката там е доста бърза. Природата наоколо контрастира със спокойствие и девственост. Лонгозната растителност, надвиснала в причудливи форми над реката, оформя странни фигури и същества. Случайният вятър ги подканя да ни помахат за сбогом, а ние не с трудност откъсваме очи от красотите. Наоколо са се сгушили двойка жерави, които любопитно започват да кръжат на премерено разстояние, за да проучат „натрапниците”.  За миг се понасяме с тях нагоре към висините на пролетния ден изкушени от грациозните им движения... камчийска идилия ... допълвана от няколко корморана, един воден плъх и ... учудените погледи на рибарите. Явно не бяха очаквали да се появим.